М98
МЮНКЛЕР, Херфрид
Новите войни / Херфрид Мюнклер ; Прев. от нем. Константин Янакиев, Светлана Янакиева. - София : Изток-Запад, 2006. - 242 с. ; 22 см
ISBN: 954-321-218-Х : 8.00 лв; УДК: 355.01:320
Фонд: основен фонд
Сигнатура: 65828
Кл. думи: Тероризъм, Хуманитарни операции, Бежанци, Войни - съвременни, Икономическа престъпност
Съдържание
I. Кое е новото при новите помни? 13
Старите империи и новите войни 13
Войни за създаване или воини при разпадането на държави? 17
Кратки междудържавни войни, дълги вътрешни каиши 21
Равносметки на жертвите, бежански лагери, епидемии 26
Приватизация и комерсиални цип: военни властелини, деца-войници, фирми за наемници 30
Граждански войни. Малки войни. Диви войни: търсенето на понятия 39
Асиметрии в световната политика и стратегии на асиметризирането 43
2. Водене на война, образуване на държави и Трийсетгодишната война 53
Какво още може да се обясни благодарение на Клаузевиц? 53
Военни решения и изкуството на прокарва нето на граници с политически средства 56
Трийсетгодишната воина като рамка за анализ и мерило та сравнение за новите войни 67
3. Одържавяването на войната и неговите последствия 79
Войната като търговско предприятие: кондотиери и след тях 79
Иновации в оръжейната техника, тактически революции 84
Държавата като военен монополист и развитието на европейското международно военно право 93
Симетризирането на войната след нейното одържавяване 101
Когато войната вече не си струва средствата 106
4 Икономиката на насилието в новите войни 111
Евтината война 111
Сексуално насилие в стратегията и икономиката на новите войни 120
Бежански потоци и хуманитарна помощ 129
Когато войната отново си струва средствата 133
5. Международният тероризъм 147
Тероризмът като комуникационна стратегия 147
От тактически елемент към политико-военната стратегия: развитието на тероризма 152
Терористичното преобръщаше на асиметриите на силата 157
Целта, атакувана от терористичните групи: крехката психична текстура на високоразвитите общества 166
6. Военни интервенции и дилемата на Запада 173
Способност и водене на воина и пресмятане на разходите и ползите 173
Необходимост от намеса за защита на човешки права и за слагане край на гражданските воини 185
Стратегии на военното минимизиране на риска и тяхната политическа цена 193
Предизвикателствата пред политиката на сигурността 199
Бележки 20З
Благодарности 241
УВОД
През последните десетилетия, дълго време незабелязано за публиката, войната постепенно промени формите си на проява: класическата война, водена от държави, които до голяма степен създаваше сценариите на Студената воина, изглежда вече е станала исторически отмиращ модел; държавите абдикираха като фактически монополисти на войната и на тяхно място все по-често застанат парадържавни, на места дири частни действащи лица – от локални военни властелини и партизански групи през опериращи по цял свят фирми за наемници до международни терористични мрежи – за които войната се е превърнала в постоянно поле на дейност. Не всички, но вее пак мнозина от тях са военни предприемачи, които водят войната за своя собствена сметка и по различни начини си набавят необходимите за това постъпления: те биват подпомагани финансово от богати частни лица, държави им или емигрантски общности, продават права за сондажи и търсене на полезни изкопаеми за контролираните от тях области, занимават се с търговия на дрога и хора или изнудват за откупи и такси за пребиваване, както и навсякъде печелят от доставките на помощи от международни организации, тъй като контролират лагерите за бежанци (или най-малкото достъпа до тях). Но по какъвто и начин воюващите страни да достигат до необходимите средства, финансирането на войната – за разлика от класическите междудържавни воини – винаги е важен аспект на самото водене на войната. Променените форми на финансиране решително допринасят та това новите войни често да се проточват с десетилетия, без ди им се вижда краят. Ако искаме ла разберем специфичните Признаци на тези нови войни, трябва да обърнем внимание на техните икономически предпоставки.
Разбира се. когато по нататък обърнем особено внимание на икономиките на войните и на насилието, идеологическите фактори за това в никакъв случай не бива да се пренебрегват. Етно-културни напрежения, а също все повече и религиозни убеждения играят важна роля във войните. Водените през последното десетилетие войни на Балканите, воините в кавказкия регион, както и войните в Афганистан без етнически и религиозни противоречия щяха да протекат иначе или изобщо нямате да се състоят. Такива идеологеми са ресурс за мобилизиране на готовността за подкрепа и в последно време воюващите страни ухилено прибягват към тях. Очевидно това е свързано е факта, че други мотивационни и легитимационни източници за военна употреба на сила, които са стояли на преден план при множество по-стари конфликти, междувременно са били изтикани н периферията. Това важи преди всичко и социално-революционните идеологии; те би трябвало да имат много по-голямо значение, ако действително бедността и нищетата – както непрекъснато се говори – бяха главните причини и тези войни. Несъмнено неравномерното разпределение на богатство и бедност е съществено и за новите войни, но военните стълкновения в никакъв случаи не са най-чести там, където царува най-жестока немотия. По скоро може да се твърди, че безнадеждното и ни да мг на един регион в нищета е толкова но вероятно, колкото за по-дълго в него са се настанили военни предприемачи и са експлоатирали наличните ресурси, и дори с приключването на войната не възниква надежда за политическа стабилност и стопанско възстановяване. Специфичната икономика на новите воини във връзка с голямата им продължителност има грижата за това, изтощените и съсипани региони да не могат вече да стъпят на краката си без всеобхватна помощ отвън.
С оглед на трудността за систематизиране на причините за конфликтите и мотивите за прилагане на сила аз предпочитам неточното, но отворено понятие „нови войни“, при което напълно съзнавам, че те всъщност съвсем не са толкова нови, а в някакъв аспект представляват повторение на нещо много старо. Едно сравнение с по-стари форми на водене на война може да помогне да се откроят характеристиките и особеностите на тези воини. На първо място те трябва да бъдат разграничени от класическата война, водена от държави, която все още в много отношения формира днешната представа за воината. Извън това обаче възниква въпросът дали новите воини не могат да бъдат описани в известно отношение като някакво връщане назад преди началото на одържавяването на военното дело, което в Европа е станало в началото на модерното време. Погледът към обстоятелствата от времето преди одържавяването на войната е подходящ за посочване на подобията с възникналите междувременно обстоятелства, при които държавата вече не е това, което тогава още не е била – монополист по отношение на войната.
Особено много паралели с новите войни показва състоянието на нещата при Трийсетгодишната воина. Характерна за нея е била една смесица от стремежи към частно забогатяване и към лична власт (Валенщайн, Ернст фон Мансфелд, Кристиан фон Брауншвайг), стремежи за експанзия на близки до политиците сили (Ришельо, Бетлен Габор), както и интервенции за защита на определени ценности (Густав Адолф Шведски), а освен това и вътрешна борба за власт, влияние и господстващи позиции (Фридрих фон дер Пфалц, Максимилиан фон Байерн), при което не на последно място известна роля са играли и религиозно-конфесионални обстоятелства.
В преобладаващата част от по-големите войни в наш и дни – ако се абстрахираме от малкото на брой водени по класически образец междудържавни войни, като например тези между Китай и Виетнам. между Ирак и Иран или в последно време между Етиопия и Еритрея – може да се наблюдава подобна смесица от ценности и интереси, от държавни, парадържавни и частни действащи лица. Те се характеризират преди всичко с големия брой групи с различни интереси, които очакват за себе си повече щети отколкото ползи от един по-продължителен отказ от употреба на сила и които поради това никак не държат на мира. Войните в Африка на юг от Сахара от южен Судан през областта на големите езера и река Конго чак до Ангола, воините свързани с разпадането на Югославия, въоръжените конфликти в целия кавказки регион, сред конто най-значителна е войната в Чечня, войните в Афганистан от началото на осемдесетте години насам – всички те приличат много повече на модела на Трийсетгодишната война отколкото на междудържавните войни от XVIII до XX в.
Такова историческо сравнение може да допринесе за това да се изяснят особеностите на новите войни. При това ще трябва да се проследят един по един три вида развитие: преди всичко раздържавяването, респективно приватизирането на военната сила, за което току-що стана дума. То стана възможно поради това, че непосредствените военни действия при новите войни са относително евтини. Леки оръжия могат да се придобият навсякъде при благоприятни условия и не изискват дълъг период на обучение. Това поевтиняване е свързано с втората характерна за новите войни тенденция на развитие – превръщането на военната сила в асиметрична, т. е. обстоятелството, че по правило борбата е между противници от различен вид. Няма вече фронтове и поради това рядко се стига до сражения и всъщност никога до големи битки, така че военните формирования не влизат в стълкновения помежду си, ами се щадят взаимно и в замяна на това насочват силите си срещу цивилното население. Тази асиметричност от своя страна се характеризира с това, че при нея определени форми на прилагане на сила, конто по-рано са били подчинени тактически елементи в една военна стратегия, сега придобиха самостоятелно стратегическо измерение. Това важи за партизанската война, такава каквато се разви след края на Втората световна война, и особено за тероризма. Тук може да се говори – и с това бива отбелязана третата тенденция, която е типична за новите войни – за постепенното им превръщане в нещо самостоятелно или за автономизацията им от свързаните с войската форми на проява на сила. Вследствие на това редовните армии загубиха контрола над военните събития и той в значителна степен попадна в ръцете на силови действащи лица, на които им е чужда войната като уреждане на сметки между сили от един и същи вид.
Дали при тези обстоятелства изобщо е разумно все още да се придържаме към понятието за войната като обобщаващо означение за едромащабно организирано прилагане на сила? В действителност с края на държавния монопол войната видимо загуби контурите си: все почести военна сила и организирана престъпност преминават едно в друго и понякога е почти невъзможно да се направи разлика между мощни криминални организации, които се прикриват с политически претенции, и остатъците от някогашни армии или въоръжени привърженици на някой военен властелин, които се издържат чрез грабежи и търговия с нелегални стоки. Така „воина“ се превърна в политически спорно понятие: дали оправдаваме ескалацията на насилието, когато употребяваме думата „война“ за тези явления? Или си затваряме очите пред новите форми на развитие на военните събития, когато, придържайки се към традиционния модел на държавната воина, не приемаме субдържавните форми на употреба на сила като воина? Този въпрос доби значителна политическа актуалност преди всичко във връзка с противопоставянето на най-новите форми на международния тероризъм. Какво трябва да се означава като воина и какво – не, поне от 11-и септември 2001 г. вече не с въпрос за разглеждане само в академичната общност, а на вземане на решение с евентуално съществено значение за световната политика. Намерението на тази книга е да допринесе за намирането на отговор на тези проблеми.
